В българската фолклористика опитите за класификация на словесния фолклор започват през ХІХ век. В програмната студия на Иван Д. Шишманов „Значението и задачата на нашата етнография“, публикувана в първия брой на Сборника за народни умотворения, наука и книжнина от 1889 г., фолклорните материали, които ученият призовава да бъдат издирвани и записвани, са разделени на българска народна поезия, или народни песни, устни прозаически жанрове, обобщено наречени народни приказки, и кратки форми – пословици, гатанки, скоропоговорки, прякори и др. В своето ръководство по българска литература за средни и специални училища, публикувано през 1896 г., Александър Теодоров-Балан също прокарва разграничение между произведенията с „везана“ и „невезана“ реч. Приказките, пословиците, гатанките и баенията се отличават по формата си от песните, изтъква Балан, тъй като те са предназначени „да се изказват“, а не да се пеят и поради това речта им не е свързана с музикален ритъм. Те представляват произведения с невезана реч. Все пак думите в кратките жанрове – пословиците, гатанките, баенията – нерядко имат ритмична организация, което ги доближава до музикалността на стиха. Докато приказките са съвсем свободни и допускат най-обикновени съчетания на думите, характерни за всекидневния говор.
Българските фолклористи от края на ХІХ и началото на ХХ в. употребяват термина „приказки“ като обобщаващо название за почти всички разказвателни жанрове. В споменатото ръководство Ал. Теодоров-Балан включва към дела на народните приказки: „фантастически приказки“; „приказки за зли духове“ – самовили, змейове, вампири, магьосници; приказки, съставени за доказателство на определени етически понятия; приказки, в които чудесният елемент липсва и съдържанието е основано върху наблюдения над човешкия нрав и битови условия; различни приказки (сказания) и предания; животински приказки; „притчи“ за обяснение признаците или произхода на различни животни, растения и на човека. Аналогично, в студията „Българските народни приказки. Опит за класификация“, публикувана в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина през 1905 г., Михаил Арнаудов разделя приказките на четири главни дяла: 1) приказки за авантюрите на герой или героиня, 2) легенди, 3) приказки за животни и 4) анекдоти. В изследването си „Народната приказка“, част от фундаменталния му труд „Очерци по българския фолклор“ от 1934 г., той предлага сходна класификация на народните приказки: същински народни приказки с героично-авантюристични или „фантастични“ мотиви; легенди, в които се изтъква религиозно-демонологичен и етичен елемент; басни, или приказките за животни; битови приказки и анекдоти. Единственият повествователен жанр, който остава извън категорията на приказките, са т.нар. от него сказания или саги, т.е. преданията. Сред първите изследователи на фолклора, които настояват с термина „приказка“ да се назовават само определена група прозаични творби с ясно изразени тематични и стилистични особености, е Петър Динеков. В студията си върху битовите приказки той определя приказката като „устно повествувателно, епическо народно произведение с вълшебен, приключенски или битов характер, с възпитателна или развлекателна цел“. Като разновидности на приказката той определя вълшебните приказки, приказките за животни и битовите приказки и анекдоти.
Прецизното систематизиране на българската народна проза се установява през втората половина на ХХ век. Възприема се разделянето на повествователните фолклорни материали на два големи дяла – приказна и неприказна проза. Прокарваното разделяне се основава на редица наблюдавани от изследователите различия: в преобладаващите теми и сюжети, във функционирането на двата типа повествования, във вяра или неверие в описваните събития от страна на разказвачите и слушателите, степента на художественост или устойчивост на текста и др. Смята се, че за приказната проза водеща е естетическата функция, тя се разказва и слуша преди всичко за развлечение и се възприема като художествена измислица. Докато за неприказната проза основна е познавателната функция, нейната насоченост е да обяснява света, човека, природните явления, историческите събития, съществуващите социални и нравствени норми. Неприказната проза отразява фолклорния светоглед като система от възгледи и знания за света. Както отбелязват немалко изследователи обаче, теоретичното разграничение и белезите, на основата на които то се прокарва, невинаги са видими на практика при теренните проучвания (вж. Р. Ангелова, А. Георгиева). Текстовете от приказната и неприказната проза споделят много общи, повтарящи се мотиви, един и същи сюжет може да се разказва и като приказка, и като легенда, и като предание, а достоверността му – открито да се оспорва и дори опровергава от слушателите.
Класификациите на приказната проза варират в различните периоди и при различни автори, но най-често обособяваните видове приказки са: вълшебни приказки, приказки за животни, новелистични и битови приказки, хумористични приказки и анекдоти. Някои изследователи отделят и легендарната приказка като гранична форма между приказка и легенда (вж. Й. Коцева).
Вълшебните приказки са възприемани като централен дял на приказната проза и са определяни от някои изследователи като „същински приказки“ (вж. М. Арнаудов). Те се характеризират с водещата за тях свръхестествена, вълшебна проява: вълшебни същества и предмети, фантастични персонажи, невероятни събития, развиващи се в рамките на необикновено пространство и време. Сюжетът се разгръща около главен герой (героиня), който трябва да премине през поредица от изпитания, за да достигне до щастлив край. Вълшебните приказки са възприемани и от носителите на фолклора като „баш приказките или царските приказки“ (вж. Й. Коцева). Приказките за животни имат за главни действащи персонажи антропоморфизирани животни, които мислят, говорят и действат като хора и влизат в различни взаимоотношения помежду си или с човека. Сюжетът най-често се разгръща като надхитряне, надлъгване или състезание между героите, предимно с цел добиване на храна. Много приказки за животни имат дидактични, алегорични или комични аспекти (вж. Д. Добрева). Новелистичните приказки се характеризират с редуцирането на фантастичното до хиперболизация на отделни човешки качества; това са приказки, в които чудесният елемент липсва и съдържанието е основано върху наблюдения над човешкия нрав и битови условия (вж. А. Теодоров-Балан). В тях главният герой (героиня) разчита изцяло на необикновения си ум, способности или смелост. Като самостоятелна група някои изследователи обособяват битовите приказки, разкриващи живота на човека в сферата на семейството и обществото, най-често през различни недостатъци на човешкия характер – глупост, непрактичност, мързел, инат, алчност, злоба, скъперничество, лакомия и др. (вж. Й. Коцева). Хумористичните приказки се отличават с разгърнат сюжет, в който верижно се подреждат колизии и комични ситуации, най-често преувеличени, доведени до абсурд сцени от живота на обикновени хора. Хумористичните приказки имат общи черти с анекдотите – в тях се осмиват човешки и социални пороци. Свързва ги особената перспектива към комичното, породено от хитрост или от глупост. Срещането на ума и глупостта, на хитростта и наивността, на разбирането и неразбирането е характерно за цялата хумористична фолклорна проза (вж. Д. Добрева).
Приказните повествования се интересуват от вътрешния свят на човека, от неговия характер и житейски път, способностите и недостатъците му, възможностите му да управлява съдбата си. Посредством описваните събития и герои приказката тълкува общочовешкото и нейната роля във фолклорната култура е подобна на ролята на художествената литература. Ролята на неприказните повествования е да тълкуват света извън човека, неговата природна и социална среда, те функционират като философия, история, етика. В българската фолклористика към неприказната проза се причисляват легендите, преданията и различните видове устни разкази.
Легендите са повествования, които обясняват съществуващия космически и социален ред – възникването на света или на отделни обекти и явления, нравствените норми и необходимостта от спазването им и т.н. Времето в легендите е начално по отношение на човешката история – то е времето, когато Господ е ходел по земята, пространството е светът изобщо, а не конкретни места, а персонажите са свръхестествени – Господ, дявол, Богородица, ангели, светци и пр. Легендите се делят на три основни групи: етиологични легенди, които обясняват произхода на света, човека, животните и растенията, природни обекти или явления, както и различни техни особености; етиологически легенди, които са насочени към тълкуването на моралните норми в обществото; есхатологични легенди, които описват наближаването на края на света и конкретния начин, по който той ще бъде унищожен.
Преданията са възприемани, както от изследователите, така и от носителите на фолклора, като „народна история“. Времето в преданията е ограничено в рамките на историческата човешка памет, пространството е сведено до конкретни селища и местности, повествованието описва събития от местната история. Персонажите в преданията са исторически личности – популярни герои с национална значимост или по-често личности с локално значение, намерили място в хрониките на селището или на отделния род. Преданията се разделят условно на тематични групи: предания за селища и местности, предания за исторически събития, предания за исторически личности, родови предания. С изследванията на А. Георгиева в българската фолклористика е наложен и терминът легендарни предания за повествователни форми, които съчетават характеристиките на легендите и преданията (вж. А. Георгиева). Също като преданията легендарните предания са прикрепени към локалната история и/или природна среда, но характерът на описваните събития и последствията от тях са типичните за легендата – напр. юначеството на Крали Марко е оставило следи в природата, стъпките му са се запечатали в скалата и др. под. Легендарните предания разказват за събития на границата между митическата и историческата епоха, а героите в тях са исторически личности, претърпели силна митологизация и получили ореол на свръхестественост.
Устните разкази предават случки от близкото минало, преживени лично или от роднини и близки на разказващия. Времето в тях не надхвърля едно или две поколения назад и се вмества в житейския опит на отделния човек. Макар и разказвани винаги като действително преживени събития, в устните разкази се срещат много повтарящи се фабули и мотиви от фолклорната проза и поради това те са обект на интерес от страна на фолклористите. Устните разкази също се разделят на няколко тематични групи: исторически разкази, които са част от местните хроники, предават лични спомени за близкото минало и в случай, че се утвърдят, се превръщат в предания; демонологични разкази (или суеверни разкази) за срещи със свръхестествени същества – вампири, таласъми, змейове, самодиви и др. под.; религиозни разкази (или разкази за чудеса) за събития или явления, възприемани като божествена проява или намеса – изцеления, знамения, сънища, видения и др. (вж. В. Баева). В съвременната българска фолклористика обект на интерес са също всекидневните и автобиографичните разкази.
През втората половина на ХХ век едновременно с вниманието към повествователните жанрове в българската фолклористика се засилва и интересът към разказването като културна дейност, към ситуациите на разказване и взаимодействието между разказвач и слушатели, към функциите на разказването във фолклорната култура. За разлика от пеенето, което най-често съпътства обредни, празнични или трудови дейности, разказването по-скоро се разгръща в паузите между тези дейности. В рамката на дома и семейството разказването обикновено протича на трапезата или вечер край огнището. Извън дома пространствата и ситуациите на разказване са в кръчмата или кафенето, на пътя пред къщата, на воденицата, докато се смели житото, във всички онези случаи, когато група хора са събрани заедно и си почиват или извършват статична работа – на събори, на сватби, на седенки и пр. Преди всичко разказването е форма на общуване, която възниква естествено при подходящи условия – пространство, което позволява на слушателите да следят разказа, специфична нагласа, достатъчно време за разгръщане на разказа, добър разказвач, който умее да привлича и задържа вниманието.
Основната функция на разказването във фолклора е да служи като инструмент на обучението в култура. Освен да развлича и забавлява слушателите, то насочва вниманието им към важните теми и проблеми на общността, формира начин на възприемане и преживяване на света, изгражда светоглед и утвърждава съществуващите морални норми. С разкази се създават представите за добро и зло, те са средство за въвеждане на децата в света на възрастните, но продължават да наставляват човека през целия му живот. Разказването има посредническа функция – чрез него се обменя информация и опит между различните поколения или между връстници. От разказите хората се научават кога и как да постъпват, възприемат ценностните измерения на света, усвояват идентичности и роли. Разказите предлагат тълкувания на житейската реалност от философска, етическа и нравствена гледна точка.
Във фолклорната култура разказването е основният способ за предаване и получаване на знания за света: за възникването на света и за съществуващия социален ред (с етиологичните, етическите и есхатологичните легенди), за житейския път на човека, качествата и недостатъците на характера му и възможностите да управлява съдбата си (с вълшебните и новелистичните приказки, битовите приказки и анекдотите, приказките за животни), за историята на общността, на селището или на отделни родове (с преданията). С разказването се създава специфична временна общност – наративната ситуация е временно излизане от всекидневието и противопоставяне на обичайното делнично поведение, тя предполага съсредоточаване върху развитието на фабулата, вникване в нейното послание и съпреживяване на съдбата на героите. Оттук произтича и терапевтичната функция на разказването – чрез самото включване и присъствие в създалата се общност, чрез вживяването и осмислянето на разказаното, чрез своеобразното „подреждане“ и разбиране на света. Разказите регулират отношенията между хората, задават рамката на живеенето в общност, предлагат тълкуване на света в неговата цялост, затова и разказването е емблематична за фолклорната култура дейност, която е жизнена и в съвременността.
След песенния фолклор и народната проза като трети самостоятелен дял от българския фолклор се обособяват кратките форми. Към тях спадат пословици и поговорки, гатанки и скоропоговорки, благословии и клетви, баения и магии.
Пословиците и поговорките са с форма на изречение и тяхната функция е да служат като коректив на поведението чрез изразяване на оценка или чрез предписание за действие. Възприемането за тях е, че изразяват народната мъдрост, а въвеждането им в речта най-често е с изрази като: „дето има една дума“, „дето думат старите“, „дето се казва“ и др. Пословиците изразяват в синтезиран вид възгледи за света и живота, за обществото, за доброто и злото, за ума и глупостта, за правилно и погрешно. Напр. „Език кости няма, но кости троши“, „Камъкът си тежи на мястото“, „Две дини под една мишница не се носят“, „Работата хвали майстора си“. Поговорките са образни изрази, които най-често влизат в състава на друго изречение и се употребяват при конкретен повод. Напр. „ни в клин, ни в ръкав“, „като пате в кълчища“, „нито риба, нито рак“ и др. В съвременността са често използвани и пародийни или контаминирани версии на пословици и поговорки, чиято цел е да постигнат комичен ефект, напр. „Сговорна дружина слепи ги ражда“, „Бързата кучка – срам за майстора“, „Който нож вади най-добре се смее“ и др.
Гатанката е въпрос, отправен към събеседник, с който в стегната форма се изобразява предмет или явление, без то да се назовава, а събеседникът трябва да го отгатне. Характеристиките на предмета или явлението се представят иносказателно, най-често чрез уподобяване, напр. „Синя паница, пълна с пшеница. Що е то? – Звездното небе“. Произходът на гатанките се свързва с мъжките посветителни обреди и следи от тази тяхна функция са запазени в популярните в някои краища на България сватбени гатанки: текстове с ритуална употреба и еротичен подтекст, които кумът задава на младоженците, а те трябва да отгатнат, за да покажат, че са готови за женитба. В някои народни приказки също се намират следи от тази функция на гатанките – в тях героят (героинята) преминава през изпитания с гатанки. В съвременността гатанките се възприемат като забавление за деца и са все още жизнена част от детския фолклор. Също за жанр на детския фолклор се смятат скоропоговорките. Те представляват трудно произносим кратък текст, който трябва да бъде изговорен или изпят правилно и без запъване, напр. „Петко плет плете, през пет плета преплита, плети, Петко, плета!“.
Благословиите са кратки или по-разгърнати, ритмизирани наричания, основани на вярата в магическата сила на словото, с които се пожелава добро – здраве, плодородие, благополучие, успехи. Благословиите са неизменна част от всички значими календарни и семейни обреди и празници във фолклорната култура, а в съвременността техен наследник са поздравите и пожеланията – „добър ден“, „честит празник“, „да си жив и здрав“ и пр. Най-дълга и експресивна е коледарската благословия, тържествено произнасяна от коледарите, която съдържа разгърната картина на плодородие, богатство и здраве, най-често описвана с устойчиви изрази, напр. „Колко звезди по небото, толко здраве в тая къща!“. Противоположни на благословиите са клетвите – кратки наричания, с които се пожелава нещо лошо, най-често болест и смърт (напр. „Чумата да те тръшне!“). Вярва се, че справедливата клетва се сбъдва, но ако е изречена незаслужено и без основание, тя се „връща“, т.е. засяга този, който я е произнесъл. Според нормите на фолклорния светоглед за най-силната благословия, както и за най-страшната клетва се смятат онези, които са произнесени от родителите към техните деца. Особена форма на клетвата е прилаганата в миналото натемия (проклятие, анатема) – колективно проклятие, извършвано в случите, когато някой е причинил вреда на цялата общност, но общността е безсилна да го накаже. Натемията е специфичен обред, изпълняван със или без участието на църквата, при който всеки, преминаващ през уговорено място, произнася клетва и хвърля камък. Натрупаната купчина камъни (грамада) остава задълго, за да напомня както за извършената злина, така и за колективната присъда над злосторника. Своеобразен съвременен наследник на клетвите са псувните, характерни за днешната разговорна реч.
Към кратките жанрове във фолклора се причисляват и словесните части на различни по вид магически обреди – такива са баенията и магиите. Баенето е лечителски магичен обред. Като лечебна практика баенето се прилага за различни психически или физически страдания на хората или на животните, напр. за „страх“, за „уроки“, за брадавици, за различни видове възпаления и вътрешни болести. По смисъла си баенията имат за цел да прогонят персонифицираната болест от тялото на страдащия и да я отпратят в отвъдно пространство, към което се смята, че тя принадлежи – „дето петли не пеят, дето кучета не лаят“. Наблюдават се регионални различия в баенията за една и съща болест, породени от различните географски условия, поминъка и регионалната фолклорна култура.
За разлика от баенията, чиято единствена цел е излекуването на страдащия, магиите може да имат разнообразни цели: магии за постигане на добро – за любов, за сдобряване, за дъжд; магии за причиняване на зло – за скарване, за раздяла, за бездетство; магии за предпазване от други магии; магии за „отвръщане“ на вече направени магии. Специфичен вид магии са предназначените да „обират“ чуждо имущество или да „мамят“ чуждото благополучие. Магическото слово на баенията и магиите е обект на табу – забранено е то да се произнася извън конкретния обред, с който се извършва лечението или магията. Смята се, че ако баячката разкрие тайните си, тя ще изгуби своята сила и впоследствие баенето „няма да хване“, т.е. няма да излекува. Практикуващите магия също отказват да говорят за уменията си, тъй като заниманията им по правило са оценявани отрицателно от членовете на общността. Забраните за разкриване на словесните магически формули представляват предизвикателство и пред изследователите на тези фолклорни жанрове.
Литература
Ангелова, Р. 1975. Проблеми на терминологията на българската народна разказна проза. – Български фолклор, кн. 1, 17 – 27.
Арнаудов, М. 1905. Българските народни приказки. Опит за класификация. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21, 1 – 110.
Арнаудов, М. 1996. Очерци по българския фолклор. Том 1 и 2. Трето издание. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Баева, В. 2013. Разкази за чудеса. Локална традиция и личен опит. Второ допълнено и преработено издание. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Бояджиева, С. 1994. Гледища за разказите и разказването. – Български фолклор, кн. 5, 4 – 12.
Георгиева, А. 2000. Разкази и разказване в българския фолклор. София: Фигура.
Георгиева, А. 2013. Народно разказване. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 192 – 195.
Динеков, П. 1978 (1963). Битови приказки. В: Между фолклора и литературата. София: Български писател, 120 – 169.
Добрева, Д. 2013. Приказка за животни. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 205 – 207.
Добрева, Д. 2013. Хумористична приказка. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 223 – 225.
Елчинова, М. 2013. Пословица. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 197 – 200.
Коцева, Й. 1985. Прозаични жанрове. В: Етнография на България. Том 3. Духовна култура. София: Издателство на БАН, 267 – 293.
Стойкова, Ст. 1985. Кратки жанрове. В: Етнография на България. Том 3. Духовна култура. София: Издателство на БАН, 293 – 298.
Теодоров-Балан, А. 1896. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов. Достъпна на https://liternet.bg/publish16/a_t_balan/bylgarska/index.html.
Тодорова-Пиргова, И. 2003. Баяния и магии. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Шишманов, Ив. Д. 1889. Значението и задачата на нашата етнография. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 1, 1 – 64.
Изготвила: Ангелина Илиева