Когато се говори за народни приказки, най-често първата асоциация са вълшебните разкази с техните магически предмети, свръхестествени помощници и чудеса. Наред с тях обаче съществува и друг, не по-малко значим и богат дял на приказната проза – новелистичните, или битовите приказки. Те не разказват за магьосници и фантастични същества, а за обикновени хора, поставени в познати житейски ситуации. Тъкмо тази близост до реалността прави такива приказки особено ценни като източник на информация за мирогледа, ценностната система и разбиранията на хората от миналото.
Новелистичните приказки представляват основен дял от приказната проза, в който повествованието се съсредоточава върху проблеми от личния и обществения живот. Фантастичното не е напълно изключено, но присъства в специфична форма — най-често като преувеличение на човешкия ум и смелост, а не като намеса на магически сили. В този смисъл „чудото“ тук е самият човек – неговата находчивост, съобразителност и нравствена устойчивост.
Сюжетите се развиват около ситуации, близки до всекидневния опит, и разкриват основни характеристики на човешката природа – ум и глупост, трудолюбие и мързел, алчност и скъперничество, наивност и досетливост. Наред с това те често илюстрират устойчиви фолклорни представи, като вярата в предопределеността на съдбата, уважението към мъдростта на възрастните и убеждението, че човек трябва да върши всяко дело така, сякаш го прави за себе си.
Във фолклористичната практика често се използват двата термина — „новелистична“ и „битова“ приказка, което поражда въпроса дали те обозначават различни явления. В повечето случаи те функционират като синоними, макар че историята на тяхното утвърждаване заслужава внимание. По-ранното наименование „новелистична приказка“ произлиза от аналогията с литературния жанр новела — кратък реалистичен разказ с ясно изградена фабула и отчетлив смислов акцент. Терминът се налага още в края на XIX в. През 1896 г. Александър Теодоров-Балан, възприемайки характера на фантастичното като основен критерий при класификацията на българските приказки, обособява група текстове, в които „чудесният елемент отсъства, а съдържанието се основава на наблюдения върху човешкия нрав и битовите условия“.
Понятието „битова приказка“ се утвърждава обаче по-късно — през 50–60-те години на XX век, под влияние на руската и съветската фолклористика. То се среща в трудовете на изследователи като Петър Динеков, Цветана Романска и Росица Ангелова, а впоследствие навлиза широко и в учебната литература. В съвременния научен контекст терминът „новелистична приказка“ се предпочита, тъй като той очертава по-добре особеностите на този дял от повествователната традиция.
Спецификата на новелистичната приказка се разкрива най-ясно чрез образа на героя и начина, по който той постига целите си.
Активният герой без свръхестествена помощ
Героят е действен и разчита изцяло на собствените си качества — без магически предмети, без вълшебни помощници и без намеса на свръхестествени сили. Това представлява съществено различие спрямо вълшебната приказка, където успехът често е обусловен от външна помощ.
Апотеозът на човешкия ум
В центъра на ценностната система стои разумът. Характерно е възвеличаването на човешкия ум: властта и богатството – като висши ценности в приказната аксиология – се предоставят на онзи, който проявява съобразителност и находчивост. Героят, тръгнал „с ум, но без пари“, доказва способността си да преодолява всяка трудност. Бедността не се представя като пречка, а като възможност за изява на личните качества.
Умът срещу Късмета
Особено показателен е начинът, по който се решава противопоставянето между Ума и Късмета. Въвеждайки ги като персонифицирани образи, приказките неизменно отдават предимство на ума. Късметът може да издигне героя, но единствено разумът му позволява да съхрани постигнатото. Съдбата може да отвори възможности, но тяхното устойчиво реализиране зависи от интелекта.
Новелистичните приказки имат дълга история в българската книжовна и устна традиция, макар систематичното им издирване и проучване да е започнало сравнително късно. Най-ранни свидетелства за този дял от приказната проза откриваме в старата българска литература – в дамаскинарските сборници, напр. в Троянския дамаскин от XVII в. Присъствието им се забелязва и в книжнината от периода на Възраждането, което говори за тяхната устойчивост и значимост в народната култура. Целенасоченото събиране и публикуване на новелистични приказки се осъществява едва през втората половина на XIX в. Отделни текстове са включени в сборниците на Васил Чолаков (1872) и Кузман Шапкарев (1892–1894) – двама от най-значимите пионери на българската фолклористика. След тях голям брой новелистични приказки излизат в томовете на Сборника за народни умотворения и народопис (СбНУ). Сред най-богатите сбирки се открояват народописните материали от Граовска област на Александър Мартинов (СбНУ 49, 1958) и от Банско на братя Молерови (СбНУ 48, 1954). Тези регионални колекции са особено ценни, тъй като показват локалните варианти и специфичните разказвачески традиции.
Видове новелистични приказки
Разделът на новелистичните приказки в българската традиция е нееднороден като тематика, сюжетика и стилистични особености. Обхваща разнообразен разказен материал, разпределен в няколко основни подгрупи, всяка от която заслужава внимание.
Авантюрни приказки
Авантюрните приказки са представени в разнообразни тематични цикли: за женитба на беден момък за царската дъщеря; за женитба на умна девойка за царски син; за вярност и невинност; за разбойници и крадци; за съдбата. Особено продуктивни са редица приказни типове, познати и в международния фолклорен репертоар, сред които: „Рождените белези на царската дъщеря“, „Умната мома“, „Облог за верността на жената“, „Чичо и племенник крадци“, „Разбойници в чували“, „Мома убива разбойниците, дошли в дома ѝ“, „Предсказание бедно момче да наследи богаташ“ и др.
Структурно авантюрните приказки имат известна близост с вълшебните: и двата вида включват множество различни събития, героите пътешестват по света, преодоляват препятствия, изпълняват трудни задачи и извършват подвизи. Съществуват обаче важни структурни различия: при авантюрните приказки липсва предварителното или допълнителното изпитание за идентификация на героя, характерни за вълшебната приказка; предпочитана е формата „задача – решение“ при основното изпитание; щастливият финал (сватба, възцаряване) не е задължителен.
Друга характерна особеност е видимото влияние на литературата: забелязва се предпочитание към градска обстановка, интерес към описание на пътешествия в далечни и екзотични страни, стремеж към особен книжен маниер на изразяване. Това прави авантюрните приказки интересен случай на взаимодействие между устната традиция и писмената култура.
Приказки за съдбата и щастието
Характеризират се с голяма жизненост и имат широко разпространение. В различни версии и варианти са регистрирани приказните типове за предопределената невяста, за фатални орисвания (смърт от капка вода, от гръм, от жаба, от змийско ухапване) и др. Тези приказки отразяват дълбоко вкоренените народни вярвания в орисниците и предопределеността на човешкия живот – убеждението, че съдбата е очертана при раждането и не може да бъде изцяло избегната.
Приказки за мъдри съвети и умни дела
Включват няколко основни типа: за купени съвети, за заръките на умиращия баща и др. С особена популярност в традицията се ползват приказките за Соломон – образец на мъдрост и справедлив съд –, както и приказките за иносказателни въпроси и отговори, където умът на героя се проявява именно в способността да разшифрова скрит смисъл.
Познатите от читанки и популярни детски книжки сюжети също принадлежат към тази група: за отношението към остарелите родители, за двореца от птичи кости, за страната на лъжците. Разказвачите ги предават с удоволствие, понякога остроумно актуализирайки ги чрез подходящи за съвременната действителност коментари. Тази живост и способност за актуализиране е белег на жанровата жизненост на новелистичната приказка.
Приказки за семейния и обществения живот
Изключително разнообразен и продуктивен дял представляват приказките, разкриващи живота на човека в сферата на семейството и обществото. Някои автори ги означават специфично като „същински битови приказки“. Те осветляват различни човешки недостатъци: мързел, глупост, страхливост, инат, алчност, лакомия, скъперничество. Поради комичния си характер тези текстове могат да се причислят и към хумористичните приказки. До края на XX в. те остават жива и представителна част от репертоара на възрастните разказвачи, което говори за непосредствената им функция в общностния живот – да предизвикат смях, но така също да служат за поучение.
Художествени особености и стилистика
Освен тематичното разнообразие, новелистичните приказки се отличават и с редица характерни художествени и стилистични черти, които ги отграничават от другите приказни жанрове. За разлика от вълшебните приказки с техния устойчив, ритуализиран език и формулни начала, новелистичните приказки се характеризират с по-жив и често пъти разговорен тон. Разказвачът е по-близо до слушателя, комичният ефект се постига чрез нелепи положения, неочаквани обрати и самонаказание на глупеца или злодея. При приказките за семейния и обществения живот хуморът е основното изразно средство: не се морализира директно, а читателят (или слушателят) сам извлича поуката от случилото се. При авантюрните приказки, от своя страна, се наблюдава по-сложна фабула, по-разгърнато описание на обстановката и по-задълбочена психологическа мотивировка на постъпките. Тук разказвачът не бърза, изгражда напрежение, следи за вътрешната логика на сюжета.
Значение на новелистичните приказки
Новелистичните приказки заемат централно и неизменно място в системата на народната проза. Те са непосредствено свидетелство за начина, по който общността осмисля своята ежедневна действителност – социалните противоречия, семейните отношения, нормите на поведение, отношението към властта, богатството и справедливостта.
Отсъствието на магическото и съсредоточаването върху реалните измерения на човешкия живот правят тези приказки особено близки до слушателя и разказвача. Именно затова те продължават да бъдат живи в устната традиция много по-дълго от другите приказни жанрове и до края на XX в. остават активна част от репертоара на народните разказвачи.
Апотеозът на ума, победата на бедния хитрец над богатия и властния, утвърждаването на справедливостта без намесата на свръхестественото – всичко това прави новелистичните приказки квинтесенция на народната ценностна система и незаменим обект на фолклористичното изследване.
Примери за новелистични приказки:
За дума – жълтица
Един много беден човек слугувал двадесет години на голям богаташ. И когато накрая трябвало да му заплати за всички години, господарят сложил на една страна голяма купчина пари, а на друга – три жълтици, и казал на сиромаха:
– Тази голяма купчина пари е цялата ти заплата за двадесет години служба. Ако вземеш нея – добро няма да видиш, ала вземеш ли трите жълтици – дадени ти са от сърце.
Бедният човек мислил, мислил и решил да вземе трите жълтици. Сбогувал се той с богаташа и тръгнал да се прибира у дома. Дълго вървял сам, но по едно време настигнал трима приятели и всички продължили заедно. Двама от тях приказвали, а третият дума не обелвал.
– Защо вашият другар не говори? – попитал бедният човек.
– Нашият човек не говори, защото за една дума взема една жълтица – отвърнали му другите двама.
Мислил, мислил беднякът и си казал: „Тъй и тъй съм сиромах, чакай да му дам една жълтица и да видя какво ще ми каже.“
– Мътна вода да не газиш! — рекъл му човекът и веднага пак млъкнал.
Вървели четиримата, вървели, а той все си мълчал. Беднякът попитал отново:
– Нали му дадох жълтица, защо не говори?
Другите двама му казали:
– Той взема по една жълтица за всяка дума.
Ратаят се замислил отново и си казал: „Тъй и тъй съм сиромах, ще му дам и втората жълтица, та да видя какво ще ми каже.“ Дал му и втората жълтица.
– Щом видиш орли да кръжат, иди да провериш какво има там! — казал третият приятел и отново млъкнал.
Вървели четиримата, вървели и сиромахът пак попитал:
– Ама защо не приказва?
А двамата другари пак рекли:
– Ние ти казахме, че за всяка дума взема жълтица!
Сиромахът си помислил: „Остана ми само една жълтица. И с нея, и без нея – все съм си беден! Ще му я дам!“
– Каквото и да правиш, преди това помисли! — рекъл мълчаливецът, щом получил третата жълтица.
След време тримата приятели поели по друг път и бедният човек продължил сам. Вървял, вървял и стигнал до една река.
Водата била много мътна и той се спрял, защото си спомнил какво му бе казал за първата жълтица мълчаливият човек. В този миг пристигнал търговец на кон и го попитал:
– Ей, защо не минаваш през реката?
– Мътна вода не газя! – отвърнал сиромахът.
– Ама че глупак! – рекъл търговецът и подкарал коня си. По средата на реката конят изведнъж се препънал, търговецът паднал в мътната вода и се удавил. Конят пък успял да изплува на брега с дисагите, претъпкани с пари. Сиромахът го възседнал, намерил брод и продължил своя път.
Вървял, вървял и над една канара видял да се вият орли. Спомнил си той думите на мълчаливеца за втората жълтица и веднага отишъл да види какво има там. Сред разпилени саби, пушки, пари и злато лежали мъртви няколко разбойници. Те не могли да се разберат за подялбата на плячката и се избили едни други. Така всичко останало за бедния ратай. Той обаче не могъл да вземе цялото богатство, тъй като конят му и без това бил много претоварен. Събрал толкова злато, колкото можел да носи, взел една пушка и една сабя и тръгнал отново по пътя си.
Вървял, вървял и стигнал до своето село. Влязъл в двора, приближил се до къщата, погледнал през прозореца и що да види — жена му и един млад мъж вечеряли и весело разговаряли. Ратаят вдигнал пушката да убие момъка, но си казал: „Чакай да помисля — за тази дума също съм дал една жълтица. Аз напуснах своя дом преди двадесет години. Боже мой, та това трябва да е синът ми!“
И усмихнат влязъл в къщата. Жена му го посрещнала просълзена от радост.
След някой и друг ден бащата решил да попита сина си с каква работа иска да се захване.
– Искам да стана търговец, тате! — рекъл синът.
Бащата му дал три хиляди гроша, купил му един кон и рекъл на момъка:
– Където и да отидеш, при млади хора да не сядаш!
Тръгнал синът на път, вървял, що вървял и стигнал до едно гробище. Там трима мъже с всичка сила налагали с пръти един гроб. Момъкът ги попитал:
– Защо удряте гроба?
А те му отговорили:
– Умрелият има да ни дава пари!
– А колко има да ви дава? — продължил да пита момъкът.
– Три хиляди гроша — рекли те.
Дожаляло му на младия човек за умрелия, дал им трите хиляди гроша, които имал, и се върнал вкъщи. Бащата го посрещнал и рекъл:
– Е, синко, кажи какво направи.
Синът разказал всичко на баща си:
– Минах, тате, покрай едно гробище и видях трима лоши мъже с всичка сила да налагат с пръти един гроб, попитах ги защо правят това, а те ми отговориха, че умрелият им дължи три хиляди гроша. Аз, тате, платих борча на умрелия, за да не безпокоят духа му.
– Добре си сторил, синко! Ето ти сега шест хиляди гроша и върви пак! Ама добре запомни: и в кафене да влезеш, при млади хора да не сядаш!
Тръгнал синът отново на път. Вървял, що вървял и стигнал в едно село. Влязъл в малко дюкянче и седнал в ъгъла до един стар човек. Старецът го попитал:
– Откъде идеш и накъде си се запътил, синко?
Момъкът отговорил:
– Отдалеч идвам и отивам търговец да ставам, дядо!
– Търговия без ортак не се прави, синко! Имаш ли си ортак?
Младият човек отвърнал:
– Нямам, дядо!
– Аз ти ставам ортак, синко, ама ще ми купиш кон и сабя и тогава ще вървим да печелим пари.
Момъкът се съгласил, купил кон и сабя и тръгнали двамата със стария човек на път. Вървели, що вървели и стигнали до една планина. Старецът рекъл:
– Ти върви, синко, по пътя, а пък аз ще мина направо през гората и когато ме видиш ей там, на онзи връх, тогава запей високо някаква песен.
Изкачил старецът върха, момъкът го видял и веднага запял. Ала под върха имало тъмна пещера, в която се спотайвали разбойници. Щом момъкът запял, разбойниците го чули и един по един се заизнизвали от тъмната пещера. А старецът, застанал със сабята в ръка на входа на пещерата, изведнъж станал невидим и убил всички разбойници. Влязъл в пещерата и що да види — по земята били разхвърляни много пари, сребро и злато. Натоварил той каквото могъл на коня и тръгнал към момъка.
Вече имали доста пари и злато и затова се запътили към друго царство. Там разбрали, че царят имал дъщеря. Много царски синове, знатни и богати момци се женели за нея, но всеки, който отивал в стаята й вечерта след сватбата, умирал. Царят бил много разтревожен и обявил, че който остане жив на сутринта след сватбата, макар и да не е от знатен род, ще получи половината от царството му.
Щом чул това, старецът попитал момъка:
– Искаш ли, синко, да станеш зет на царя и да получиш половината царство?
– Искам да стана зет на царя не заради половината царство, а заради царската дъщеря, но ме е страх да не умра като другите.
– Не се безпокой, синко, аз знам какво трябва да се направи! — отвърнал старецът.
И двамата отишли в царския палат право при царя. Той ги попитал:
– Защо сте дошли тук, гости на моето царство?
– Царю честита – започнал старецът, – чухме, че при твоята дъщеря не остава жив мъж, а моето смело момче иска да пробва късмета си и да ти стане зет.
– Добре – рекъл царят, – ако остане жив, ще му дам половината царство и своята дъщеря.
Старецът казал на момъка:
– Купи ми, синко, ножица и една торба.
Момъкът изпълнил заръката на своя съдружник. В неделята направили сватбата, а вечерта старецът рекъл на момъка:
– Докато не дойда, няма да отиваш в стаята при царската дъщеря! Щом ти кажа: „Освобождавам те!“, тогава ще идеш!
Дълго време чакал момъкът и когато накрая старецът дошъл и му казал: „Освобождавам те!“, той влязъл в стаята при своята невеста. Старецът отново станал невидим и също се промъкнал там.
Момъкът легнал при царската дъщеря, а старецът застанал прав над главата му. Щом младоженците заспали, от устата на царската дъщеря изскочила една змия, която искала да ухапе момъка по челото. Старецът отрязал с ножицата главата на змията и я сложил в торбата, но тялото й се върнало в устата на царкинята. След малко се показала и друга змийска глава. Той отрязал и нея, но тялото й пак се скрило в устата на царкинята. Появила се и трета глава – старецът клъцнал и нея, но тялото отново се прибрало там, откъдето излязло.
Старецът казал:
– Повече не трябва да се боиш, синко! – и си отишъл.
На другата сутрин, щом момъкът излязъл жив и здрав от покоите на царската дъщеря, царят много се зарадвал и вдигнал голяма веселба. Дал на смелия момък не само дъщеря си, но и половината царство, както бил обещал. Момъкът се поклонил на царя и рекъл:
– На мен, царю, не ми трябва половината ти царство. Невеста ми трябваше, а невеста вече си имам!
Поживял месец-два той при царя и тръгнал заедно със стареца да отведе невестата си вкъщи.
Дълго вървели тримата и стигнали до пещерата на разбойниците. Натоварили колесницата, която царят им бил дал, със злато, сребро и пари и тръгнали отново по пътя си. Вървели, що вървели и стигнали до гробището. Тогава старецът рекъл:
– Е, синко, досега правехме, струвахме всичко заедно, сега дойде време да делим, защото всичко братски сме спечелили.
Разделили парите, златото и среброто. Ала старецът казал:
– Синко, ние богатствата разделихме, но и невестата е орташка, и нея ще делим!
Не искал момъкът да дели жена си с дядото, но нямало какво да прави – дума бил дал на своя съдружник. Старецът взел сабята си да разсече невестата на две. Тя много се изплашила, отворила уста да извика и не щеш ли — от там излязла една змия с три шии. Старецът извадил торбата, в която бил скрил трите змийски глави, изтърсил ги и ги наредил на земята. След това казал на царската дъщеря:
– Ето, дъще, тази триглава змия е убивала всички твои женихи, защото ти си била омагьосана от зла вещица да нямаш жив жених и никога да не бъдеш щастлива. Аз отрязах трите глави на змията и затуй това момче остана да живее с теб. А сега, като излезе и тялото на змията, вие двамата ще бъдете щастливи до последните си дни. Видя ли, синко, защо исках да делим с тебе твоята невеста? – обърнал се той към момъка. – А сега вече можеш да вземеш и моя дял, защото аз си свърших работата. Навремето ти плати борча ми. Много, синко, ме болеше, когато тримата лоши мъже удряха по гроба, но ти ми направи голяма добрина и затова сега ти се отплащам. Заведи невестата в бащината си къща и бъдете честити цял живот!
И старецът влязъл в гроба, а младоженците продължили по пътя си и живели дълги години в мир и любов.
Защо не убиват старите хора
Един жесток цар измислил закон да бъдат погубени всички стари хора.
– Каква полза от тях – казал той, – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всички стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло му на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
– Как ли? – отговорила знахарката. – Заповядай, господарю, на болярите си да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
– Хей, боляри – викнал им той, – слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който бил пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи умърлушен, старецът го попитал:
– Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
– Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече „Къде е въжето?“ – ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде – дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра“.
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
– Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят пожалил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло – и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
– Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Старецът видял, че синът му се връща и този път умърлушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна.
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци в царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците — намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден и се обърнал към болярина, дето криел баща си, и го попитал:
— Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.
Литература:
Арнаудов, М. 1905: Българските народни приказки. Опит за класификация. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21, 1 – 110.
Арнаудов, М. 1996: Очерци по българския фолклор. Том 1 и 2. Трето издание. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Динеков, П. 1978 (1963): Битови приказки. В: Между фолклора и литературата. София: Български писател, 120 – 169.
Добрева, Д. 2013: Приказка за животни. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 205 – 207.
Добрева, Д. 2013: Хумористична приказка. В: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага – София, 223 – 225.
Коцева, И. 1985: Новелистични приказки. — В: Етнография на България. Том 3. Духовна култура. София, 282–285
Стойкова, Ст. 1985: Кратки жанрове. В: Етнография на България. Том 3. Духовна култура. София: Издателство на БАН, 293 – 298.
Теодоров-Балан, А. 1896: Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов. Достъпна на https://liternet.bg/publish16/a_t_balan/bylgarska/index.html.
Тодорова-Пиргова, И. 2003: Баяния и магии. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
Шишманов, Ив. Д. 1889: Значението и задачата на нашата етнография. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 1, 1 – 64.
Изготвила: Мария Славчева