На 30.06 в зала 19 на ИЕФЕМ – БАН се проведе публична лекция на д-р Соня Иванофф (Национален университет на Патагония „Сан Хуан Боско“) на тема „Памет от разстояние: българската емиграция към Комодоро Ривадавия (Аржентина) в семейните разкази, пощенски картички и фотографии“. Лекцията се проведе в рамките на семинар „Фолклорната словесност – традиции, състояние, тенденции“, организиран от секция „Антропология на словесните традиции“. Събитието е част от научноизследователския проект на д-р Соня Иванофф по Национална научна програма „Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина“, който проучва устните разкази за емиграцията към Комодоро Ривадавия (Аржентина) на български семейства, останали в България.
В рамките на лекцията бяха представени предварителни наблюдения от теренната работа на д-р Соня Иванофф, по време на която са събрани повече от 50 интервюта с потомци на българи от България и Аржентина. Самата лекция беше фокусирана основно върху разказите и паметта, които съпътстват изпращаните от емигрантите пощенски картички и фотографии, съхранявани от роднините им в България. Д-р Соня Иванофф сподели, че по време на теренната си работа е имало много въпроси към нея от нейните събеседници, които често не знаели какво точно е показано на картичката, снимката или документа. Ето защо, използвайки част от събрания визуален материал, лекторката представи както разкази и спомени, които са свързани с тези материални следи, така също и значенията, които са влагали в тях българските емигранти. Наред с това д-р Соня Иванофф използва този материал и като отправна точка за описание на този тип миграция към Аржентина.
Д-р Соня Иванофф посочи, че гурбетчиите към Комодоро Ривадавия са тръгвали от различни селища от Видинско, Севлиевско и Поповско, като основната им цел е била да спечелят достатъчно пари и да се върнат обратно. Част от заминалите са били от Градище, Севлиево, Садина, Попово, Паламарца, Опака, Гагово, Белоградчик, Долни Лом. Емиграцията към Патагония се е случила на няколко миграционни етапа. Първо между 1922 г. и 1925 г. са заминали само млади мъже, които са били заети изцяло в петролната промишленост. Между 1927 г. и 1930 г. са документирани повече организирани групи от Севлиево, Градище, Паламарца, Опака, Попово и др. След 1930 г. вече има данни за завърнали се българи в родните им места. През този период към Комодоро Ривадавия заминават и цели семейства. На много от фотографиите в периода между 1941 г. и 1947 г. сред емигрантите има жени и деца. През 1947 г. много от българите масово се завръщат в България, след което пътувания в двете посоки почти няма. През 50-те и 70-те години са документирани само единични случаи на заминали българи за Комодоро Ривадавия, като част от тях са на възрастни хора, които са пътували при свои роднини.
Въз основа на събраните визуални материали и разкази д-р Соня Иванофф представи някои от особеностите на емиграцията към Патагония – пътуването с корабите, маршрута на емигранта, местата, през които българите са минавали и работили преди да отидат в Комодоро Ривадавия. Реконструиран беше и образът на града от онези години като негостоприемно място със суров климат и много различен природен пейзаж от този, който е бил познат на българите в родните им места. Настаняването на емигрантите е било не толкова в самия град, а най-вече в т.нар. „company towns“, изградени от различни национални и чуждестранни петролни компании (английска, немска, холандска). На снимките се виждат сградите, в които са живеели емигрантите (т.нар. gamelas), както и моменти от трудовата им дейност. В началото много от българите са били заети в изграждането на високи петролни кули или в изкопни работи и прокопаване на петролни канали. В по-късните години други от тях се препитават с кожарство, земеделие, животновъдство или имат собствени ресторанти и магазини. На снимките се вижда и това как работниците заедно са прекарвали свободното си време – събирали са се на пикник, да играят карти, да пият или да слушат музика на гъдулка. От снимките се вижда, че много от българите са пиели чай мате, което впоследствие възприемат като свой обичай в родните им места в България.
Д-р Соня Иванофф разказа, че характерно за работниците от националната петролна компания YPF е било всеки да се снима във фотографско ателие в зоната на компанията, след което да изпрати снимката на своите роднини в България. Поради тази причина част от документираните снимки са направени на едно и също място, до една и съща маса или стол, на фона на рисунка с петролни кули. В тези фотографски ателиета са изработвани и възпоменателни табла, в средата на които е поставяна снимката на работника, а около нея картички с различни места, свързани с живота на работника или от околностите на петролната зона. По този начин роднините на заминалите са можели да си видят къде живеят близките им. Тези фотографии свидетелстват и за промяната в начина на живот на емигрантите. На много от снимките виждаме садинчани, градищенци или паламарчени, които са облечени с костюми, носят копринени вратовръзки, папийонки, обули са раирани чорапи и кожени обувки, а от костюмите на някои се виждат и верижки на джобни часовници. Д-р Соня Иванофф посочи, че фотографиите от тези години са служили и за да пренасят различни послания между близките. Останалите в България са изпращали снимки на децата или внуците си, за да могат емигрантите да видят как изглеждат. Пламен Петров си спомня как баща му Ганьо е отбелязвал детската му ръчичка върху лист хартия и след това е изпращал отпечатъка на своя баща – Петър Вълев Душков, който е останал да живее в Комодоро Ривадавия, за да може дядото да види колко е пораснал внукът му. На една от снимките, съхранявана в Историческия музей в град Попово, е запечатан момент, в който 8 души от с. Гагово са застанали зад малка масичка, поставена в пространството между жилищните сгради. Единият от седналите държи в дясната си ръка две малки снимки, на които се виждат образите на съпругата му с двете им деца. Още по-любопитен случай представлява снимката на Марин Кушев от с. Градище, направена във фотографско ателие в зоната на петролната компания. Върху нея е монтиран и образът на съпругата му, за да са заедно, след което снимката е изпратена на семейството му в с. Градище.
Д-р Соня Иванофф представи и различни житейски истории на емигранти. Тя посочи, че някои са останали завинаги в Аржентина и не са се върнали обратно. Такава е била историята на трима братя от с. Градище - Цоньо Вълев Душков, Петър Вълев Душков и Ганьо Вълев Душков, за заминаването на които разказва внучката на останалия в България брат Цвятко Вълев Душков, както и внука на Петър Вълев Душков. Още по-голям смисъл тази история придобива след като през 2000 г. внуци на заминалите и останали в Аржентина посещават с. Градище, за да се срещнат със своите роднини. Д-р Соня Иванофф обясни, че други от емигрантите са работили известно време в Комодоро Ривадавия, спестили са пари, след което са се върнали в родното им място, където са построили къща или са купили земи. Трети са се завърнали след години, но само за да вземат семействата си и да заминат отново. Има и такива, които са се върнали без никакви спестявания, като например гъдуларят от с. Садина, за когото се говори, че е заминал само с гъдулката си и се е върнал обратно само с нея. Немалко са и българите, които загиват при трудови злополуки, за което свидетелстват десетките снимки от погребения. Д-р Соня Иванофф посочи, че тези и други житейски съдби са част от паметта на роднините в България и се съхраняват най-вече като разкази за отсъствието, очакването, икономическия прогрес, раздялата или смъртта.
От лекцията на д-р Соня Иванофф стана ясно и това, че освен с визуалния си образ снимките се превръщат и в носители на спомени и разкази, тъй като на гърба на много от тях са споделяни значими моменти от семейната история като например създаването на ново семейство. На гърба на други са описани житейски събития с трагичен характер. Така например на 24 юни 1941 г. Милко Димитров Руснаков от с. Садина изпраща до роднините си в България снимка на петролна платформа, за да посочи върху нея как е починал брат му Георги Димитров Руснаков, който е паднал от голяма височина по време на работа.
В своята лекция д-р Соня Иванофф обърна внимание и на ролята на читалищата в посетените селища в България, които съдействат за съхраняването на паметта за миграцията и за подготовката на различни книги и сборници, в които местни краеведи и роднини на емигранти са събирали сведения за пътувалите хора към „Америка“. Д-р Соня Иванофф отбеляза и усилията на потомците от двете страни да възстановят диалога и спомена за миграцията и за своите предци, като посочи, че една от трудностите за възстановяване на семейните истории се състои в това, че като пристигат в Аржентина много от емигрантите загубват фамилните си имена.
В края на лекцията бяха поставени немалко въпроси от присъстващите и бяха обсъдени теми, свързани с мястото на произход на емигрантите, начините на общуване на българите с други народности от Източна Европа, общностния живот на емигрантите, ролята на културното дружество „Кирил и Методий“, което се явява най-южното българско дружество в света. Д-р Соня Иванофф разказа повече и за своята лична история като внучка на Милан Иванофф от с. Репляна (Белоградчик), който заминава за Аржентина през далечната 1923 г., за да се раздели завинаги със семейството си и своя брат близнак Миленко. Комуникацията между семействата на двамата братя прекъсва със смъртта на братята. Едва през 2000 г., когато д-р Соня Иванофф пристига с майка си и баща си в България, те успяват да издирят част от роднините им. В рамките на настоящото си посещение д-р Соня Иванофф продължава да издирва друга част от роднините си. По този начин, опирайки се на личния си житейски опит, тя се опитва да възстанови диалога между разказите на онези, които са заминали за Аржентина и на тези, които са останали в България, смятайки, че това ще позволи да се реконструира един колективен разказ за емиграцията.
Д-р Соня Иванофф отправи специални благодарности за осъществяване на нейното проучване към ННП „Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина“, ИЕФЕМ – БАН, секция „Антропология на словесните традиции“, гл. ас. д-р Валентин Воскресенски и д-р Мила Банкова, Исторически музей – Попово, Исторически музей – Севлиево, читалище „Искра – 1909“ в с. Малък Вършец, читалище „Просвета – 1907 г.“ в с. Градище, читалище „Искра – 1893“ в с. Паламарца, пенсионерски клуб „Капанка“ в с. Садина, както и към всички свои събеседници, без помощта на които това изследване не може да се осъществи.
