Преданието е основен дял от неприказната фолклорна проза, който функционира като фолклорен вариант на историята. Освен поетичен, преданието е и информативен текст – носи знанието за събития, места и предци. Историческата основа e съчетана с легендарни сюжети и международни мотиви. Етимологията на понятието „предание“ отвежда към приемствеността на знанието за миналото, предавано през поколенията. В преданията се разказва за локални събития, личности и родове, за характерни природни образувания в землището на съответното селище, доколкото традиционната култура е локална по тип. Текстовете от този фолклорен дял са обвързан и със събития и личности от национален мащаб, оставили трайна следа в колективната памет.
Интересът на изследователите към преданията започва през ХІХ век, когато процесите на формиране на българската нация са съпътствани от интерес към героичното минало. Георги Раковски, Братя Миладинови, Ив. Шишманов, Ст. Веркович, Л. Каравелов са сред първите фолклористи, които издирват, записват и обнародват предания в сборници и в периодичния печат.
Преданието има сходни и оразличаващи черти с редица други дялове от словесния фолклор. За разлика от легендата, то е закрепено към конкретен географски ареал и исторически събития и личности, фиксирано е в пространството и времето. Преданията са прозаичният еквивалент на фолклорните исторически песни. Докато историческите песни са по-устойчиви като текстове и по-близки до възпяваните исторически събития, преданията претърпяват редица трансформации – възприемат фантастични елементи, международни мотиви и сюжети.
Съществуват различни класификации на преданията според тематика и съдържание, като тук е възприета следната класификация: предания за селища и местности, за събития и личности, родови предания.
Преданията за селища и местности представляват богата и разнообразна подгрупа – такива текстове се разказват за всяко селище и землището му. Те обясняват възникването на селището, етимологията на името му, топонимията на околните географски и културни обекти – върхове, долини, реки, скали, крепости, манастири. Този тип предания често са смесени с предания за събития и личности. Историческото знание в тях е преплетено с легендарни сюжетни линии. Топонимията е аргументирана чрез народна етимология. Популярен похват е обясняването на селищното име чрез контаминиране личните имена на първите заселници. Така преданието обяснява името на Панагюрище чрез имената на първите му заселници – Пено и Гюро или от коптското (циганското) название за кладенец (панигюр). По аналогичен начин според преданието името на град Берковица произлиза от имената на първите заселници – Берко и Вица. Такъв тип наративи нямат историческа достоверност, но предлагат удовлетворяваща фолклорното мислене обосновка. Според топоса, около който са конструирани, преданията за селища и местности могат да разказват за градове, села, църкви, текета, тюрбета, манастири, местности, мостове, пещери, заровено имане, езера, пътища, проходи.
Преданията за градеж на крепости, мостове и други съоръжения имат афинитет към мотива за вграждане на човек или сянката му с цел укрепване на градежа. Ето пример за такова предание:
За Манол майстор и за изграждането на Хисарската крепост, Пловдивско
Хисар, разказват, че го градил Манол майстор с десет хиляди работници. Дене го правели, нощем се събарял наред. Тогаз майсторите се сговорили и решили, че трябва да се вгради оная жена, която дойде на другия ден най-рано. Другите майстори обадили на жените си; не обадил само Манол майстор. Неговото първо либе било злочесто да дойде най-рано и да го вградят. И до днес на една от вратите се виждало гюлче и седефче, с които била накичена злочестата, и беличко като мляко там, където е доила вградената своето детенце.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 187.
Препечатано от: Наука, год. ІІІ (1883), кн. 1, с. 25.
Същият мотив откриваме и в предание за градеж на мост:
Кадин мост
Названието „Кадин мост“ е по-ново. Един кадия действително съградил по-долу, на Яменския приток на Струма, един по-малък каменен мост, който дал името си по-после и на близкия голям мост. Народът още нарича това мостче „Стари Кадин мост“. Истинското название на моста е „Кадън кюприси“ или „Невестин мост“. Невестино се нарича и селото току до моста. Това име е в свръзка с легендата за граденето на моста и зазиждането на Струма невеста, жена на майстор Мануила.
За да се съгради мостът, тримата братя майстори решили да дадат жертва тази от жените на майсторите, която първа подрани и им донесе ядене. Най-рано дошла най-младата снаха, Струма невеста, жена на майстор Мануила. Жертвата била грабната и насилствено зазидана в средния свод. Когато я заграждали, тя плакала и се молила да ѝ оставят навън поне очите и гърдите, та да може да дои малката си рожба, пеленаче. Плачейки и кърмейки детето си, Струма невеста най-сетне издъхнала. И още и сега, приказва преданието, когато придойде реката, чува се в нощна доба задушеният писък и виене на злочестата майка. Млекото от гърдите на майката се вкаменило, като е текло по камъните. Ето защо безмлечни майки от целия Кюстендилски край дохождат на моста, откъртват си късчета от гранита, варят ги и водата пият, за да им дойде мляко.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 199-200.
Записано от: Йордан Иванов. Северна Македония.
Исторически издирвания. София, 1906, с. 157.
Първият представен вариант е по-сбит, но обосновава необходимостта от вграждане. Характерният за славянския фолклор мотив „вградена невяста“ е познат и във фолклорните балади. Преданието в различните си варианти представя драмата на честния майстор, спазил уговорката и не предупредил съпругата си. Драматизмът ескалира поради младостта на жертвата и поради факта, че тя има дете пеленаче. Вторият вариант е показателен, че за своите носители преданието и легендата биват взаимно заменими понятия. Приказен елемент е троичността на братята майстори, както и фокусът върху най-младата, третата снаха, която въплъщава стереотипа за българското трудолюбие. Според преданието Струма невяста загива трагично, но реката приема нейното име; не успява да откърми своята рожба, но вкамененото ѝ мляко по чудесен начин помага на други кърмачки.
Понякога преданията за селища и местности са разгърнати, детайлни разкази, друг път – схематични наративи в няколко изречения. Пример за последните са предания, свързващи Крали Марко с редица вдлъбнатини по скални образувания, интерпретирани като Маркови стъпки. По този начин съответното място се легитимира във фолклорната памет като посещавано от епичния герой. Текстове от този тип демонстрират преплитането на предания за селища и местности и предания за събития и личности.
Преданията за събития и личности са друга мащабна подгрупа, която разказва за важни от гледна точка на общността исторически епизоди и герои. Сюжетите се развиват на фона на значими исторически събития. Събитийният пласт в тези предания е доминиран от падането на България и в по-широк контекст на Балканския полуостров под османско владичество и последвалите векове страдания. И този кръг наративи често включват легендарни сюжети и международни мотиви. Преданията обясняват падането на престолните градове Търново и Цариград под османска власт като наказание за грешния живот на владетелите и като сбъдване на предсказания. Ето един пример:
Предсказание за завладяването на Цариград от турците
Кога цàруал цар Кòстадин во Стамбол, турците беа дòшле близу до Стамбол и от ден на ден сè току се приближуале, за да влезат вò него. Една вечер беше му пържиле риби на цар Костàдина и беше му рекол некой, покрай него що седел:
– Честити цàре, ме страв турците да не ни го земат Стамболот.
– Ако станат рибиве от тàвава – му рекол царот – да òживат и да пойдат во наязмото, тогай и турците ке ми го земат Стамбол.
За чудо големо, уще не беше дòрекал зборот, и рипнали рибите, та пòшле во наязмото и оттогай му нàрекле името: „балъклия“. Велат, оти уще имало от тиè риби живи, само èдна у̀мрела и со патрико облечен я закопале, като чòек, що се закòпуат некоаш за чес да ги сторат.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 49.
Препечатано от: СбНУ ІV (1891), с. 154.
Прилеп. Записал Марко Цепенков.
Предсказанието за превземане на царство е международен мотив, познат и във фолклорните песни. В преданията завладяването на царството от османлиите се възприема като пропадане на държавата и като възмездие за грешния живот на владетелите. В конкретния случай смисловото напрежение е между невъзможността пържените риби да оживеят и оборването ѝ, съответно – между невъзможността укрепеният Цариград (Стамбол) да бъде превзет и оборването ѝ. Мотивът за падането на царството е разработен и в преданията, посветени на последния византийски император Константин и на последния български цар Иван Шишман (вж. по-долу). Към времето на първото българско царство ни връщат предания, разказващи за Климент и Наум – ученици и продължители на книжовното дело на Кирил и Методий, за покровителя на българския народ св. Иван Рилски. Наративите свързват Иван Рилски с редица софийски села, преплитат фолклор и житийна литература, историческа основа и легендарни мотиви.
Широк кръг предания разказват за насилственото ислямизиране на българското население, като популярен сюжет е изборът на моми и невести да се хвърлят от скали пред възможността да бъдат потурчени. Този тип предания се припокриват с редица предания за селища и местности. Други предания от тази подгрупа разказват за превземането на крепост чрез предателство, за кърджалийските набези, за чумните епидемии, за погрома на Априлското въстание от 1876 г.
Цикълът предания за героите от юнашкия епос разказват за подвизите на Крали Марко, Момчил. Популярният и обикнат на Балканите персонаж Крали Марко според преданията придобива чутовна сила, като бозае от самодива; бие се с митични същества и с османлии. Чрез досега с Крали Марко биват обяснявани скални релефи – следи от стъпките му или от тези на коня му, отпечатъци от ръцете му, хвърлени от него надалеч камъни, извирането на вода. Международният мотив за необикновената Маркова сила свързва героя с копнежите на южните славяни за защита и освобождение от османския гнет. Преданията познават и месианистичния сюжет, според който Крали Марко не е умрял и ще се върне, когато народът има нужда от него:
Къде е Крали Марко и кога ще се върне
Един човек от село Драгоман, Царибродска околия, преди четиресет години отивал на печалба в Стамболско. Отишел и къде Азия, возил се през вода, духнал вятър, та го донесъл през морета до някакви острови, до една планина и пещера Витлен, гдето моретата се сбират. Корабът го изнел на края на един остров (ада) на сушина. На острова той намерил вървище, хванал се за него и по вървището стигнал до една яма, пред която лежали две мечки. Това били хали. Влязъл в ямата и видял Марко Кралевича: очите му били големи като пенджери, устата и мустаците били също много големи. Марко го попитал как е можал да дойде при него, когато нито пиле го знае где е. Марко говорил, но човекът не разбирал нищо. Когато започнал да му говори по тукашно, той казал, че е от Брезнишко, и оня също му се изказал, че е Марко от Прилеп. Марко го гощавал със зелен, жълт и всякакъв хляб и го напоил; завел го при сабята и при коня Шарко. Сабята била забита в скала и я нарекъл, че кога излезне сабята оттам, и той тогава ще излезе и ще иде по своята държава. Сабята била излязнала до половина. Когато заспал, казал Марко на халите да го однесат там, отгдето е, но да не го погубват. Халиге го донесли още сънит до една круша и затуй той не знае где е мястото, гдето живее Кралевич Марко. Халите му казали, че когато има много жито, те като орли дохождоли до крушата и събирали берекета.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 102.
Препечатано от: СбНУ ХІІІ (1896), с. 205.
Софийско. Записал д-р Ст. Ватьов.
Цитираното предание съчетава митични, библейски, фантастични елементи. Подчертана е необикновената външност на героя, обърнато е внимание на неговите атрибути – сабята дамаскиня и коня Шарколия. Наративът включва международния мотив за завръщане на героя тогава, когато сабята му бъде извадена от скала. Гощаването с различни видове хляб подчертава ценността на хляба в балкански контекст.
Освен за страданията по време на османското владичество, редица предания разказват за отпора, който българското население оказва на потисниците. Редица войводи: Чавдар, Калифер, Делю, Злати, Петко, Ангел, Румена са персонажи в преданията. Ето един пример:
Делю войвода
През втората половина на миналия век се появил един българин даръдерец юнак, който дълго време ходил в околността с дружината си и задавал трепет на помаците и турците, като защитавал българите. За него съществуват баснословни предания и анекдоти. Казват, че имал опашка и други естествени знакове по телото си, скачал и бил лек като птица, със сила необикновена и куршум не го хващало. Той е бил убит само тогава, когато сполучили да откраднат от него сребро, от което изляли куршум, с който го убили с измама на Великий петък. Камъкът, върху който паднал убит, и до днес се намира в черковата „Света Богородица“ и населението казва, че всеки петък тоя камък пуща роса, а на Великий петък плаче със сълзи. Тоя даръдерски юнак, Делю войвода, защитникът на българите тук, бил шивач калфа у един свой съгражданин абаджия в Енидже, нещо около 14 часа на разстояние от Даръдере. Делю бил момче тогава. Майсторът му нямал долни дрехи да се преоблече, та една вечер пратил калфата си Деля да иде в Даръдере в къщата му и му земе дрехи. Делю тръгнал вечерта и дошел в Даръдере. Домашните на майстора му дали други и изпекли пита да занесе на майстора си и през същата нощ Делю се върнал в Енидже и занесъл питата на майстора си. Последний тогава му казал:
– Ти не си за мене; иди си търси късмета другаде.
Делю е имал три сестри момичета, които искали да потурчат и това е дало причина да стане войвода и да спаси вярата и честта на сестрите си. Тоя юнак и неговите подвизи са възпети от даръдерци в особни песни.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 131.
Записано от: Ст. Шишков,
Родопски старини, кн. ІV (1892), с. 12.
Хайдутите имат хиперболизирани черти в преданията – подчертана е тяхната изключителност, способността им да отблъскват многократно превъзхождащи четите им по брой потери. Делю войвода притежава свръхестествени белези: опашка, птича лекота. Уязвим единствено към сребърен куршум, персонажът напомня демонично същество, което също го поставя в групата на необикновените създания, а след смъртта му на лобното му място се случват чудеса. Преданието разказва, че Делю войвода е убит на Велики петък, в деня на Христовата смърт, което успоредява саможертвата на двамата. Според наратива Делю разкрива чудесни умения още в юношеска възраст, когато като калфа изумява майстора шивач с фантастичната си бързина. Финалът на текста подчертава възпяването на героя и във фолклорни песни – такова юначество се помни в поезия и проза.
Родовите предания са следваща подгрупа и функционират като родова история. Те имат значение за историята на конкретното селище. Разказват за основаването на селището, за първите заселници, за преселения след бедствия (набези, чума, безводие), за значими местни личности. Често се припокриват с преданията за селища и местности, за събития и личности. Родовите предания са по-пестеливи откъм фантастични елементи и международни мотиви. Ето пример:
Основаването на село Ошане, Белоградчишко
Съществува предание, че селото е основано от семейството Джоненци, които, преди да се заселят тук, са живяли негде пò на изток, но где точно, преданието не казва. Там те били слуги при един бей. Дядо Джоно имал хубава дъщеря, която беят харесвал и искал да вземе в своя харем. За да я спасят от потурчване, дядо Джоно и синовете му тръгнали да бягат. Щом беят научил за това, спуснал се със слугите си да ги настигне и върне обратно. Той наистина ги стигнал и между Джоненци и хората на бея започнал бой, в който Джоненци убили бея и го хвърлили в една река. Те отишли при друг господар турчин на име Шèин, който владеел Омеров дол (така се нарича и сега един голям дол, който се намира между село Ошане и град Белоградчик). Той им позволил да се заселят около една рекичка в местността Ошане. Самото място, гдето се заселили, наричат Селище, а селото нарекли Ошане по името на местността, която и досега продължава да се нарича така. След като Джоненци се настанили, започнали да идват и да се заселват и други родове. Те са идвали от околните не много далечни села, избягали от лоши господари турци. Всичко това не противоречи на действителността. За много семейства се знае точно откъде са дошли.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 177.
Препечатано от: Известия на семинара по славянска филология
при Историко-филологическия факултет при СУ, кн. VІІ (1931), с. 82.
Цитираното предание определя Джоненци като основоположници на ново селище, след като са принудени да напуснат родното си място. Преданието разказва за един от множество случаи, когато, безсилни срещу потисника, цели родове намират спасение в бягство и заселване другаде. Чрез преселването родът заменя един господар с друг, но в новото поселище постига относително спокойно съществуване.
Понякога родоначалниците на селището биват вторично именувани в преданията, за да се аргументира чрез народна етимология селищното название (вж. цитираните по-горе примери за названията на градовете Панагюрище и Берковица). Чрез преданията локални общности „присвояват“ национално значими фигури; така за родно място на Паисий Хилендарски претендират Самоков, Банско, с. Кралев дол (Пернишко).
Предходен тип между преданията и легендите, предлаган от някои изследователи, е легендарното предание. В този тип наративи се преплитат географската закрепеност, характерна за преданието и отличаващото легендата чудо. Легендарните предания разказват за гранични събития между митичното и историческото време и същевременно са обвързани с конкретно селище. Героите в легендарните предания също са гранични: те са реални исторически личности и едновременно – свръхестествени същества. Смъртни поради човешкия си произход, те владеят необикновени сили и оставят трайни следи в ландшафта и след смъртта си. Персонажи в легендарните предания са светци като св. Иван Рилски, св. Петка и др. или владетели и защитници срещу османските завоеватели като цар Иван Шишман, Крали Марко. Ето пример:
За гибелта на Иван Шишман
На юг от град Самоков, половин час разстояние от града, на полето при левия бряг на река Искър, има седем извори – източници на студена бистра вода, всите вкупом колкото да карат една мелница. Тия извори се наричат Цареви кладенци. За них ето що се разказва според предание и верование в този град.
Последният бой на българите с турците (в който се решила съдбата на първите) станал бил на Самоковското това поле, малко нещо към югоизток от сегашния град Самоков. Там, при мястото, дето са днес тези кладенци, цар Иван Шишман бил в боя ранен и убит; главата му, отсечена, скачала до седем пъти и в това седмократно скачание докъдето е тя допряла до земната почва, изврял по един извор, т.е. седем извори, които от това и до днес се наричат Цареви кладенци. Населението и днес гледа на них с религиозно почитание и се стърча да умийва и окъпва болните си със студената им вода с непоколебимо убеждение, че окъпваните ще намерят изцеление и здравие.
Оттам обезглавения цар Иван Шишман, като зел главата си у ръцете, бягал пò на юг в планината, та едва достигнал до селото Доспей. На бягането му срещнало го едно овчарче, което, като го видело без глава, извикало:
– Ее, ее, човек без глава!
Това като чул, Иван Шишман паднал от коня и умрял.
Българско народно творчество, т. 11,
Народни предания и легенди, София: 1963, с. 117.
Препечатано от: Кузман Шапкарев, кн. ІІІ (1894), с. 373, Самоков.
Разказали Хр. Зографски, Михаил Драгов от Доспей махала.
Цитираното предание обяснява седемте лековити извора край Самоков като бликнали по чудесен начин. Последният търновски цар Иван Шишман действително загива в битка със завоевателите, но не край Самоков. Разминаването между историческите факти и преданието не смущава локалната памет, според която Иван Шишман е мъченик за българското царство и за православната вяра, с фантастичен ореол и способен на кефалофория.
Преданията въплъщават колективни представи на общността за себе си. Основните специфики на този дял от неприказната фолклорна проза са локализмът и историческата конкретизация. Персонажите са типизирани. В разработката на сюжетите, мотивите и персонажите се откриват споделени модели – локални, национални или международни. Редица предания представляват локализиране на пътуващи мотиви. Различните подгрупи предания рядко могат да бъдат открити в чист вид, те се припокриват помежду си, което прави класификацията условна. Преданията са жизнен дял от неприказната фолклорна проза, съчетаващ поетика и знание, фолклорно въображение и историзъм.
Литература:
Георгиева, А. 2000: Разкази и разказване в българския фолклор. София.
Георгиева, А. (съст.) 2006: Българска митология и фолклор. София.
Димитрова, Ц. 2013: Народната история между устност и писменост. София.
Димитрова, Ц. 2007: Преданията за родното място на Паисий Хилендарски в локалната и националната памет. В: Български фолклор, кн. 2, 97-122.
Динеков, П. 1982: Мит и история във фолклора. В: Проблеми на българския фолклор, т. 6, Фолклор и история. София, 5-13.
Живков, Т. Ив. 1981: Фолклор и съвременност. София.
Отченашек, Я. и В. Баева (съст.) 2013: Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага–София.
Романска, Ц. 1963: Българските народни исторически предания. В: Българско народно творчество. Народни предания и легенди, т. 11. София, 5-46.
Изготвила: Мариянка Борисова